26-то Послание (2003 г.)
На бдение в Мировия храм в часа на благодатта Планетният Логос рече:
Осъществете дадената ви Синовност!
- Знайте, че Денят на оробителя свърши, дойде отговорният ви час!
- Знайте, че не блудникът се връща, а синът намира Бащата!
- Знайте, че раздялата не е милост, а тайнство на Огъня!
Господи!
- Дай ни зрение за будност и слух за Знание!
- Нека личната ми воля не бъде власт за безвластие на другия!
- Пази ни да не изживяваме примирението като смирение!
Амин!
Това е Послание на Бдението!
Свържете Божията човечност с Човешката божественост!
В битието на Бога човечеството продължава да се търси! Защото най-съкровеното знание, което трябва да осъществи човекът, е да се търси в Неговото битие, за да може да се осъществи в една от най-големите вложени тайни — тайнството да стане Съсътворител!
Идеята на Мъдростта е да надмогнете човека, тъй като срещата между Божията човечност и Човешката божественост е една реална нереалност! Реална е, защото човекът е в наличие; нереалност е, защото в него е Божествеността!
Затова Посланието (за 2003 г.) е наречено Послание на Бдението. То наистина свидетелства за тази реална нереалност, за тази благодат, че в битието на Бога продължава Неговият син да се търси!
Бдението е утвърждение! Човек може понякога да взема лекарства, за да бъде буден, но една идея може да го държи вечно буден! Тя също е лекарство в земното поле. Защото няма друго състояние освен бдението, с което човекът да е така цялостен в приложната си даденост — лишен от умуване, но дарен с прозрение. Бдението няма външни олтари — то има само един олтар — Книгата на Живота у нас!
Призив: Осъществете дадената ви Синовност!
Между син и Синовност има голяма разлика. Всички са синове на Бога — като идея на Сътворението. И когато правим съпоставка за тези, които още са в еволюцията, ние казваме, че един човек е обикновен, друг — талантлив, трети — гениален, но когато искаме да определим, че някой е безспорен, наричаме го божествен. Именно божествеността е разликата между син и Синовност. Синовността е присъщата духовност на събудената Човешка божественост, която става единство с дадената на човека Божия човечност. Синовността е, когато е изходен пътят на сина — извървяна е лична Голгота, направено е социално Разпятие, извършено е Самокръщение и е осъществено Възкресение, за да се влезе в Мировата същност на Отец като Негова Единосъщност!
Това е да осъществите дадената ви Синовност! И никой не може да ви каже кога ще стане това в измерението на времето, защото времето е услуга. Енергията трябва да се вложи в мотивираната човешка потребност за божественост!
Човекът трябва да знае, че не е само физиология, която е отбелязала ум, а че във физиологията му е вгърната божественост. Отделен е въпросът колко валенции от тази божественост са отлъчени, за да има той своя градация, и какво трябва да надмогне. Има обаче начертан път, посочени са пътни знаци!
Синовността е присъщата духовност на събудената Човешка божественост, която става единство с Божията човечност!
Повеление 1. Знайте, че Денят на оробителя свърши, дойде отговорният ви час!
Денят на оробителя свърши! Но това не значи, че Денят на Сътворението е свършил. Сътворението не е свършило, но сътвореното трябва да изходи пътя на Знанието! Тогава кой е оробителят? Сътворителят ли — това, което дадени религии предоставиха с акта на отмъщението? Не, оробителят е властничеството на тези религии над човека, наричайки го грешник! Говорят за разгневяване на Сътворителя от поведението на човека, разгневяване до такава степен, че да направи дори потоп на унищожението. Къде е тогава тайната Му, че създава човека както като Боголичие, така и като Богоподобие!?
Културите, дадени на човека, го привързват — слагат го в потопи и на клади, поливат го с гневни чаши на отмъщението… Те правят оробяване като форми на приложност! Когато всички онези пратеници (оракули, пророци, апостоли…) са правили религии, за да могат да вложат енергията на Ученията, те са ограничавали еманацията на Божеството. Така създателите на обреди и на морални таблици стават оробители на онова, което Сътворителят е вложил като Дихание в човека — взе се от човека правото да бъде бог в развитие!
Оробителят не е само в моралните таблици — оробител върху дадената възможност за знание е и властността, която създава реални социални единици: племе, семейство, народ, нация… Оробител е, ако щете, и цялата тази хилядолетна традиция човечеството да си служи с обикновените формули — с изхабената вече енергия, с отминалото, което отдавна стана банализирано.
Така че „оробителят“ са културите, с които сме търсили чрез олтар и трон поведение на вероизповедник и на поданик. И с хиляди години се е работило за добродетели, а не се е отделило нито едно столетие за знание. Защото и културата като знание е била подвластна на това, което определят таблиците на добродетелите.
Една Духовна вълна не е проблем само на отделен изклас, а на хилядилетно живеене в идея на бъдност, която безспорно трябва да изгради и зримо настояще. И когато Христос отробва човека със Собствената Си изкупителност, със Собствената Си идея за Възкресение, Той води битка за личността. Сега, в Мъдростта, вие със Знание ще водите битка за Мировостта! Знание, което сочи, че човекът е свещен, не институцията! Защото оробителят е не само доктрините, които са давани, а и институциите, с които човекът уж е очовечван.
Разбира се, оробителят не е само външните фигури, той е най-вече онова, което стои у вас. Проблемът за оробителя не е само вън — че са свършили предишните култури и дойде сега Доктрината на Мъдростта — не! Вътре у вас отробяването трябва да стане! Затова трябва да правите в себе си потопи, и то ако може всекидневно.
Оробителят е с толкова властност и протяжност над човека, че не си отива без битка. Но културата, която създаваме — култура на Знание срещу Добродетелта, е първият знак на огнената клада в идеята за свобода. Свободни не от Бога, а с Бог свободни от онова, което създава оробител!
Дойде Денят на отробяването — тази вест е Мирово взривяване на ограничената воля на културите. Това не значи, че утре всички са свободни… но дойде отговорният ви час! Имате да вършите вестителство и не можете да отидете да изпълните това, което Учението Път на Мъдростта изисква, без отговорността да е преценка на отработени ценности. Отговорният ви час е преценка, която ви дава право на участие.
Логосът ви дава енергия за дързостта да продължите, но вие трябва в отговорния си час да се простите с ограничението. Познайте свободата — вземете това велико причастие и се осъществете!
Любовта освободи човека от оробителя — Мъдростта освобождава битието от оробителя!
Повеление 2. Знайте, че не блудникът се връща, а синът намира Бащата!
Блудният син е един образ в Евангелието в идеята, че идва момент, когато се осъзнава, че пътеката е грешна. Не е проблемът да се напомня на човека, че има възмездие — не възмездието, а еволюционният стадий го довежда до връщане при Баща си.
Ето част от еволюцията — един лъч, който стои настолно в битието на човека, е внушеното му поведение, че е блудник, че е грешник, че изпилява ценностите си. Тайната в Евангелието не е това, че блудникът се връща — проблемът е, че поголемият му брат е смутен. Ако астралът в своята лудинà трябва да получи уроци, това не е страшно, но умът се смущава. С нашето астрално тяло, с етерния ни двойник и с материалното ни тяло трябва да се преобразява светът и с тях трябва да се получава опит. Не може един емоционален свят да не бъде наситен с огорчения или радости, за да има урока на знанието. И всеки опит, всеки експеримент, който може да докаже знание, учи ума да мълчи, когато не знае!
Човекът никога не е бил блудник — това е еволюцията, това е знанието му. Не блудникът — не коленопреклонният грешник, а синът намира Бащата! Така еволюцията ни създава тревоги, но ни подава и надмога. Болката може да събуди не само плач и негодувание, а и молитва. Това е великото тайнство, което трябва да направите във вътрешното си съзерцание — бдение! Тогава отново сте при благоволението на Бащата — да намерите велико опрощение. Но то не се състои в това, че отивате да искате прошка. Защото цялата култура, която трябва да си отиде, тази култура, която е оробителят, винаги ще говори, че е необходимо да искате прошка — понеже сте обявени за грешници. Не! Синът намира Бащата, който не му казва „прощавам ти“, а го прегръща.
Защото Бащата не е някакъв диференциран бог-баща, а стои вътре — Той е вътре в сина! Тогава кой е синът? Това е Човешката божественост, която намира Божията човечност — този син е намерил Баща си. И Той винаги може да бъде намерен, защото Бащата не може да изгуби сина Си — синът е, който Го губи!
В Бог човек се не губи!
Повеление 3. Знайте, че раздялата не е милост, а тайнство на Огъня!
Огънят е символ на ума. (Всяко нещо има своя материален образ тук, за да даде еманацията на събуждането.) И умът винаги ще разделя човека от първичния инстинкт, наречен рефлекс. Това е мисълта — тя е формула. Може и глупаво да се мисли, но се мисли — не е само рефлекс. И чак когато Човешката божественост се срещне със своята Божия човечност, тогава се извършва не милост, а великото тайнство на Огъня — да станете Единосъщие!
Раздялата е с всичко — със себе си и със света около себе си; с цялата планетна конструкция и с всичките минали енергии. Тази раздяла не е милост, а тайнство — влизането на една нова енергия, която като йерархия на Духовните вълни дава Учението на Мъдростта. Тя ви дава правото да растете в идеята за Свобода.
Раздялата е една особена среща. Най-реален неин израз е изгарянето на Феникса, който се ражда отново. Чрез вложеното Дихание на Отца в човека — Кундалини, всичко може да изгорите, за да направите своето Божество осъществимо в приложност — да се изпепелите и да се възродите. Срещат се големите енергии в лика на Огъня, който изпепелява, за да животвори. С този Огън — великия Кундалини, може да понесете всяка раздяла в бъдната среща със своя Баща. Раздялата като среща за божественост! Това е да срещнете миналото с настоящето, т.е. с енергията на вложеното бъдеще — когато Кундалини ви е дал светлина и у вас изгаря всичко, което в биологията и в битието (с техните емоционални и мисловни дадености) трябва да стане пепел.
Раздялата е Мирово явление — път за обожествяване! Тя започва от самия акт на Сътворението и е път, по който са насочени енергиите, за да направят обожествяване на онова, което още не е бог. Един от най-натрапчивите образи в Сътворението не е само това, че Бог разделя света на светлина и тъмнина, а че търси да ги срещне, както утробата на жената е поселница за земята, а утробата на земята е поселница за Небето!
Бог и човек се разделиха, за да се срещнат като Бог и Син!
След Повеленията идват Исканията, с които човек трябва да е сам в тази обреченост — да гради стълбата на освобождението си. Тези искания съпровождат, охраняват и дават смелост на онзи, който трябва да изпълни светителство!
Искане 1: Дай ни зрение за будност и слух за Знание!
Слух и зрение — разделени са центровете на Кундалини — пети и шести. Обикновено учим с очи и така е останала в нас предпоставката, че най-вече очите дават знания. Но в ритмиката на еволюцията онова, което преди това е давало знание, е предшествието на зрението — слухът.
Конкретността в искането е ясна: зрението е будност, докато човек дойде до слух за Знание — до прозрение и оттам до предназначение! Когато идват очите, човек става буден и се ориентира. Така той преценява средата, за да започне да ражда себезащита. Точно зрението дава будността, която преценява във вътрешното съсредоточено бдение, за да се чуе, защото слушането е знание. Такава е и формулата на обучение в школите на посветените. Там знанието идва чрез слуха, а не чрез зрението. Знанието се чува и то от своя страна, сложено в зрение, създава будност, която прави култури. Човекът трябва да дойде до предназначение — до Знание, уловено с духовното слушане.
Зрението дава формулата на прозрение, а слухът улавя определението за предназначение!
Искане 2. Нека личната ми воля не бъде власт за безвластие на другия!
Да не даваме власт за безвластие — това значи да не бягаме от социалните наличности, да не обличаме другия в себична безотговорност и да слагаме юзда върху овластения властник, който ражда безвластие.
Човекът води битка за власт, за надвластие дори. (Разбира се, не за надгробната властност, както наричам Възкресението, а просто да бъде господар на другия.) Защото вложената божественост у него го иска властник, и тогава той може да не се съобразява с идеята за морала — не вижда толкова престъпността, колкото възможността да води. (Моралните таблици се гледат само като ограничаване на престъпност, а те са и идея за водителство, но проблемът е, че стават и препречка.)
Личната ни воля да не бъде власт за безвластие на другия! Това е един от най-големите конфликти, който съществува в човечеството — правото на власт, която може да се употреби за насилие над другите; това е един от големите проблеми в йерархията на получената и упражнена власт.
На трона се получава власт и винаги тронът ще трябва да се захранва с постулата на олтара. Но ако молитвата на жреца си позволи власт над волята на другия, се ражда ужасът, че човекът е грешник, когото могат да пратят на кладата…
Искането волята ви да не приложи власт за безвластие, най-добре бихте направили в себе си. Прекомерната власт би била укротена в размери, ако човек приложи власт над себе си и в безжалие се ограничи. Тази философия трябва да бъде изведена, тази тайна трябва да стане несмутено изповедно всекидневие като култура на бъдещето! Защото, като философия ако я разбирате, вие ще я сложите като социология, която определя битие. Така не само отделната личност ще бъде освободена от господстваща, направляваща, депресираща сила, чрез волята на Бога уж делегирана, а и жестокостта на вековете в културите им чрез религия и социални законодателства ще бъде погребана!
История се прави с волята на цезаря, но винаги и с молитвата на жреца!
Искане 3. Пази ни да не изживяваме примирението като смирение!
Примирението е страх от неизвестното — форма на безсилие, а смирението е победа над себичното — път на жертвата! И при плахостта — при липсата на личен или социален кураж, човекът се извинява, че не е имал приложна доблест — приема примирението и иска да му облече дрехата на смирение. Но примирението е и личен, и социален страх! Страх, който се внушава от троновете на властта и от олтарите на причастието.
Това е социология на нравствеността — примирение от страх, а не смирение от знание! А смирението е и лична доблест, и лична жертва. Смири се до смърт! е речено за Иисус. Какво знание, какъв усет! — до смърт, защото смъртта е законът за безсмъртието. И Той побеждава смъртта чрез Възкресение! Как не можа човечеството да вземе енергията на Възкресението, за да не бъде калцирано в недостатъка, че човекът е грешен, че трябва да бъде примирен!? А примирението на човека като акт на покорност ражда надсмиване и ирония дори у този, пред когото е покòрен.
Да се надмогне примирението е въоръжение за битка, която, водена със смирение, ражда святост! Това е раздялата, която трябва да направи човекът — да смени примирението със смирение. Примирение от страх, примирение от невежество — срещу съзната отговорност, наречена смирение! Смирението надмогва и унижението, и бедността на духовната немощ. Смирението е духовна култура, а не обредна добродетел или институционна потреба!
Само смирението може да приеме и оцени раздялата с миналото като харта на бъдещето!